Нещо вече е наклонило планетата настрани, така че орбитата й е перпендикулярна на орбитите на други планети в Слънчевата система. Сега учените са открили, че атмосферата на Уран се просмуква в космоса.
В данните за историческия подход на Вояджър 2 с ледената планета през 1986 г. все още не е открито наличието на плазмоид, джоб с атмосферен материал, насочен от Уран от магнитното поле на планетата.
Това е първият път, когато плазмоид е открит близо до леден гигант и не само ни показва, че атмосферата на Уран изтича. Той също така показва известна динамика в необичайното усукано магнитно поле на тази планета.
Всъщност изтичащите атмосфери не са толкова редки. Нарича се атмосферно издухване и по този начин Марс например премина от доста влажна планета в прашна, безплодна пустош. Венера свършва с водород. Луната на Юпитер Йо и луната на Сатурн Титан също губят атмосферата си. Дори Земята губи около 90 тона атмосферен материал на ден (не се притеснявайте, имаме около 5140 трилиона тона, ще отнеме много време, за да изчезне напълно).
(Дейвид Стърн, Прегледи на геофизиката, 1996).
Има няколко механизма, чрез които това може да се случи и един от тях е чрез плазмоидите. Това са големи цилиндрични мехурчета от плазменно-йонизиран газ, обвързани от линии на магнитно поле, излъчвани от Слънцето, област, известна като магнитоопашка. Горното изображение показва как изглежда това за Земята.
Йони от атмосферата са насочени по магнитното поле към тази област. Когато слънчевият вятър кара магнитното поле да избухне от страната, обърната към Слънцето – където ударът се огъва – те се усукват и се събират отново в опашката, прищипвайки въртящите се плазмоиди. Някои от йоните отскачат обратно към планетата (произвеждайки полярни сияния на Земята), а плазмоидът отскача в обратна посока, носейки със себе си атмосферни йони.
За Земята това е съвсем просто и разбираемо. И има доказателства, че слънчевият вятър отдръпва плазмоидите от Марс ежедневно по малко по-различен начин, тъй като Марс няма глобално магнитно поле.
Но Уран е „сложна“ планета и нека бъдем честни, магнитното му поле е бъркотия.
Когато магнитното поле на Земята е повече или по-малко в съответствие с ориентацията на планетата, Уран е извит, магнитните полюси са разположени под ъгъл от 59 градуса спрямо географските полюси. Дори не центрирано. Ако начертаете линия между тези два полюса, тя ще бъде изместена от центъра на Уран с доста голямо разстояние.
Именно това разстройство на магнитното поле привлече вниманието на астрономите Джина ДиБрачио и Дана Гершман от Центъра за космически полети Goddard на НАСА, които планираха потенциални полети на сондата и вярваха, че тази странност би била добра отправна точка.
Те разгледаха данните, събрани от магнитометъра Voyager 2 през януари 1986 г., с по-висока разделителна способност от всяко предишно проучване и забелязаха колебания в данните, изблик в магнитното поле.
Те обработиха данните и стигнаха до извода, че да. Въпреки факта, че Уран има странно, изкривено, колебливо магнитно поле, този взрив наистина е бил плазмоид, дълъг около 204 000 километра и 400 000 километра в ширина, пълен с йонизиран водород, отстъпващ от планетата.
Според анализа на изследователите това показва, че магнитното поле на Уран се събира отново в опашката, точно като земното. Той също така предполага, че вътрешните сили играят роля в магнитната динамика на планетата.
И, разбира се, той открива механизъм, чрез който Уран може да загуби значителна част от атмосферата, отнесена от плазмоидите.
Данните от Voyager, използвани за този анализ, са на повече от две десетилетия, така че изследователите предполагат, че най-добрият начин за потвърждаване на теорията е изпращането на друга сонда, която да я тества.
Изследването е публикувано в Geophysical Research Letters.
Източници: Снимка: (Voyager 2 / NASA / Erich Karkoschka)
